Българска комунистическа партия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Партии в България до 1989
Източна Румелия
Либерална партия
Народна партия
до средата на 1880-те
Либерална партия
Консервативна партия
до началото на 1920-те
БРСДП (т.с.)
БЗНС
БРСДП
Народнолиберална партия
Младолиберална партия
Либерална партия
Радикалдемократическа партия
Демократическа партия
Прогресивнолиберална партия
Народна партия
до средата на 1940-те
БКП
БЗНС Пладне
БЗНС Врабча 1
БРСДП
Радикална партия
Демократическа партия
ОНПП
Националлиберална партия
Демократически сговор
Народен сговор
до 1989
БКП
БЗНС

Вижте пояснителната страница за други значения на Българска комунистическа партия.

Българската комунистическа партия (БКП) е лява политическа партия в България. Основана е през 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.) и приема името "БКП (тесни социалисти)". Висш орган на БКП е конгресът. За ръководство на политическата и организационната работа между пленумите ЦК избира Политбюро и секретариат. Извънредният конгрес на БКП през 1990 г. сменя името на партията на Българска социалистическа партия. След 1990 г. други партии и формации се именуват БКП и претендират да са наследници на традициите на БКП.

Съдържание

1 История на партията
- 1.1 1891 - 1944
- 1.2 1944 - 1989
2 Лидери
3 Други известни комунисти
4 Външни препратки

[редактиране] История на партията

[редактиране] 1891 - 1944

Основите на партията се полагат на 20 юли 1891 г. на Бузлуджанския конгрес като Българска социалдемократическа партия. През 1894 г. се обединява с Българския социалдемократически съюз в Българска работническа социалдемократическа партия. През 1903 г. партията се разделя по идеологически признак на "тесни" и "широки" социалисти, като и двете нови партии официално запазват името БРСДП. През 1919 г. Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) приема линията на Ленин и болшевиките и приема името БКП (тесни социалисти).

Фактът, че партията запазва в названието "тесни социалисти" показва силните позиции в нея на Димитър Благоев и старите дейци на социалдемокрацията в България. Благоев и привържениците му до последно не възприемат ленинизма и се придържат към исконни марксистки позиции. На Първия конгрес на БКП(т.с.) се появява и групата на левите комунисти в партията, която впоследствие изиграва сериозна роля при развитието й.

До 1923 БКП(т.с.) израства като сериозна политическа сила. На няколко последователни изборни кампании печели най-много гласове след БЗНС. В навечерието на Деветоюнския преврат партията има над 38 000 членове, свързаните с нея организации също имат внушителна членска маса: ОРСС - около 30 000 души, БКМС - около 14 000 души, кооперация "Освобождение" - около 80 000 души. БКП печели изборите в някои общини и създава тъй наречените "общински комуни". Повлияни отчасти от организираната от нея антивоенна пропаганда, множество войници се включват във Владайското въстание.

Израстването й като сила я противопоставя както на традиционните буржоазни партии, така и на управляващия в периода 1919-1923 Български земеделски народен съюз. Отношенията с БЗНС се влошават след организирането от БКП на Транспортната стачка през 1919-1920 и разгрома ѝ от Оранжевата гвардия. Създадено е Военна организация на БКП, която има за цел да подготвя партията за въоръжено противопоставяне на властта.

През 1922 връзките с БЗНС се възстановяват покрай директивата на Коминтерна за повсеместно създаване на трудов фронт със селячеството. На референдума за съдене на виновниците от националните катастрофи през 1922 земеделците и БКП излизат с обща позиция и успяват да наложат организирането на Държавен съд.

Същевременно продължават борбите на партията със земеделското правителство за влияние сред бедните слоеве от населението, които на места преминават в открити сблъсъци. Това е една от причините за позицията на неутралитет на БКП при извършването на Деветоюнския преврат. Също така, в централното ръководство има силни позиции групата на старите дейци, начело с Димитър Благоев, които смятат, че провеждането на въоръжено въстание е нецелесъобразно. Въпреки позицията на централното ръководство, някои партийни организации се присъединяват към стихийно избухналото Юнско въстание.

По-късно, под натиска на радикално настроени партийни организации в страната и на Коминтерна, в началото на август 1923 ЦК на БКП взема решение за организиране на ново въстание против режима на Александър Цанков, като се потърси съдействието на БЗНС. Георги Димитров и завърналия се в България Васил Коларов застават начело на Септемврийското въстание от 1923. То претърпява неуспех по редица причини и е последвано от масови репресии на правителството срещу БКП и БЗНС. Двете партии участват в коалиция на изборите през ноември 1923 и въпреки правителствените насилия и машинации, успяват да спечелят 1/4 от гласовете.

През април 1924 вследствие на прокарания от правителството Закон за защита на държавата и последвалото решение на Върховния касационен съд БКП и свързаните с нея организации са поставени извън закона.

Вследствие на потушаването на Септемврийското въстание много от кадрите на партията са убити, затворени или принудени да емигрират. Това води до засилването в ръководството на позициите на левите сектанти, които са крайно настроени в посока насилие. Под тяхно влияние, на Витошката нелегална конференция през 1924, БКП продължава курса за подготовка на ново въоръжено въстание, въпреки че Коминтерна я съветва за снемането му и липсват обективни условия за избухването му.

На 16 април 1925 крайно ляво настроени дейци на Военната организация на БКП подготвят и извършват атентата в църквата Св. Неделя, при който загиват много невинни граждани. В организираните от правителството на Александър Цанков репресии срещу опозицията след атентата са избити множество видни дейци на партията(Априлски събития в България през 1925 година).

На Московското съвещание през лятото на 1925 и на Виенския пленум през 1926 умереното крило в партията, начело с Георги Димитров и Васил Коларов успява да наложи свалянето на курса към въоръжено въстание. Междувременно правителството на Александър Цанков(получил прозвището "кървавия професор" заради репресиите) под натиска на международното обществено мнение е сменено с това на Андрей Ляпчев, който в известна степен смекчава противопоставянето с комунистите.

Тези събития създават условия за възобновяване на легалната дейност на БКП. На свиканата през 1927 Конференция на безпартийните работнически групи се създава "Работническа партия" с печатен орган "Работническо дело" като легално проявление на БКП. Създадени са и свързани с нея Работнически младежки съюз и Независими работнически професионални съюзи.

През 1929 Работническата партия оглавява серия големи стачки в България, което донякъде възвръща популярността й. На изборите през 1931 печели 170 000 гласа и получава 31 депутатски мандата. На общинските избори през 1932 печели мнозинството гласове в общинския съвет в София, но правителството на Народния блок отказва да даде властта на избрания съвет и организира нови избори, които печели с машинации.

Защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес му донася световна известност и широка популярност в средите на комунистическото движение по света. Това позволява на него и на Васил Коларов успешно да отстранят от ръководството на партията левите сектанти на пленуми през 1935 и 1936 година.

БКП се отказва от враждебното отношение към земеделската и социалдемократическата партия и се опитва да търси сътрудничество с тях за създаването на Народен фронт в съответствие с решенията на Седмия конгрес на Коминтерна. В основата на тези решения стои Георги Димитров, който по това време е генерален секретар на международната организация.

През 1938 г., по решение на Централния комитет, нелегалната БКП и легалната Работническа партия сливат дейността си в нова партия под името "Българска работническа партия".

През 1936-1940 партията оглавява множество различни по мащаб стачки, което й донася нова популярност. През 1940 тя оглавява Соболевата акция в опит да извоюва приемане на предложението на СССР към България за договор за приятелство и взаимопомощ. Прогерманското правителство на Богдан Филов обаче се ориентира към съюз с Нацистка Германия и отхвърля предложението.

Няма данни каква е позицията на БРП във връзка с присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 и навлизането на германски войски на българска територия. На основата на това партията е обвинявана, че подкрепя хитлеристката кауза. Същевременно в подкрепа на това не са представени конкретни доказателства.

На 22 юни 1941, в деня на нашествието на Нацистка Германия в СССР, БРП изпраща призив до народа да не сътрудничи на правителството и на хитлеристките войски. На 24 юни партията обявява курс на въроъжена борба. БРП оглавява дейността на бойните групи и партизанското движение в България, издава нелегални вестници и брошури. БРП участва в организирането на Отечествения фронт и като част от него се обявява за излизане на България от Оста и присъединяване към антихитлеристката коалиция.

На 26 август 1944, въодушевено от успешното настъпление на Червената армия към Балканите, ръководството на БРП издава Окръжно №4, в което призовава всички свои дейци да подготвят въоръжено въстание с цел "събаряне на монархо-фашистката диктатура". На 6 септември започва завземане на населени места в страната от партизански формирования и бойни групи. На 7 септември са разбити затворите в Плевен и Варна и са освободени политическите затворници. Рано сутринта на 9 септември 1944 военни части, преминали на страната на ОФ, подпомогнати от партизански отряди и бойни групи, завземат ключовите пунктове в София и свалят правителството на Константин Муравиев.

[редактиране] 1944 - 1989

Съставено е правителство, начело с Кимон Георгиев, в което БРП (комунисти)(за пръв път се представя с това си име), БЗНС Пладне и ПК "Звено" участват с равен брой министри. Властта по места в страната е поета от комитети на ОФ, доминирани от комунисти и леви земеделци. На 4 октомври 1944 правителството утвърждава Наредба-закон за съдене от народен съд на виновниците за въвличането на България във войната. На 20 декември 1944 е приета Наредба-закон за трудово-възпитателните общежития за политически опасните лица.

Дейци на БРП, най-вече бивши партизани, са повсеместно назначени на влиятелния пост помощник-командир по време на участието на България във Втората световна война. След приключването на процесите на Народния съд през април 1945 започва създаването на множество концентрационни лагери на територията на България и ликвидирането на над 30 000 политически противници^{[източник?]}.

През 1945 правителството организира парламентарни избори. По мнението на опозицията и на западните съюзници те са силно манипулирани и тя ги бойкотира. Под натиска на САЩ и Великобритания чрез представителите им в Съюзната контролна комисия, ОФ се съгласява да включи в правителството опозиционни водачи, но преговорите с тях се провалят. През март 1946 е създадено ново правителство на ОФ, начело с Кимон Георгиев. По време на тази изборна кампания за пръв път получават изборни права жените и военнослужещите. В парламента за пръв път са избрани 14 жени.

През 1946 БРП(к), заедно с другите партии от ОФ, инициира и провежда референдум за държавното устройство на България - дали тя да бъде република или монархия. Всички партии в страната застават зад републиканското устройство и резултатите от референдума са 92,7% в полза на републиката. Съществуват съмнения, че референдумът е манипулиран от правителството с помощта на СССР, но до момента не са представени доказателства за това. Скоро след това са проведени избори за Велико народно събрание, спечелени с голямо мнозинство от ОФ. Съставено е правителство, доминирано от БРП(к) с министър-председател Георги Димитров. ВНС отменя Търновската конституция и приема нова, републиканска, станала известна като Димитровска конституция.

През 1947, с помощта на съветското правителство, БРП(к) преминава към установяване на тоталитарен контрол над държавната власт. Приета е Наредба-закон за защита на народната власт, на основата на който започва преследването на политическата опозиция. Водачите им са хвърлени в затвори и лагери, а самите партии - закрити. Репресирани по различен начин са видните опозиционни политици Никола Петков, Цвети Иванов, Кръстю Пастухов, Трифон Кунев. Преследвани и постепенно разгромени са и нелегалните организации ВМРО, "Цар Крум", "Хан Кубрат", Съюз на българските национални легиони и други. Отечественофронтовските партии БРСДП(ш.с.) и НС "Звено" се вливат в компартията и признават програмата й. Единствените законни партии в страната остават БРП(к) и коалиционния й партньор БЗНС. Земеделците, под ръководството на Георги Трайков, се отказват от съсловната теория на Александър Стамболийски, приемат програмата на БРП(к) и признават ръководната й роля.

Към времето на провеждане на петия конгрес на БКП в края на 1948, партията се е превърнала в несменяема властваща партия в страната. На този конгрес партията отново приема името Българска комунистическа партия.

В БКП са извършени и вътрешнопартийни чистки по сталински образец. При тях са репресирани много верни на каузата на партията и заслужили нейни дейци, сред които най-известен е Трайчо Костов. На политически процес, с помощта на показанията на Цола Драгойчева, той е осъден на смърт и обесен през декември 1949.

През 1949 парламентарните избори са проведени в отсъствието на каквато и да било опозиция. ОФ печели 97,66% от гласовете. От тази изборна кампания нататък, изборите са превърнати във формалност. Държавният и партийният апарат се срастват.

През следващите години БКП извършва значителни промени в обществения и икономическия живот на България. В политическата област практически премахва гражданските права и свободи и репресира противопоставящите се на тоталитарната система хора. Официално страната се управлява от коалицията ОФ, в който партньор е и БЗНС, но безспорна водеща роля има БКП, което дава основание системата да се определя като еднопартийна. Ръководители на държавата и комунистическата партия стават Георги Димитров (1946-49), Васил Коларов (1949-50), Вълко Червенков (1950-56), Антон Югов (1956-62) и Тодор Живков (1954-89).

Вълко Червенков и Антон Югов са последователно отстранявани по обвинения в сталинизъм след смъртта на Сталин и разобличаването му от Хрушчов в СССР.

В икономическата област почти всички предприятия са национализирани със закон в края на 1946. Започва интензивен процес на индустриализация.

По-късно, поземлената собственост е постепенно колективизирана, образувани са Трудово-кооперативни земеделски стопанства, а по-късно и Аграрно-промишлени комплекси. В първите години след колективизацията отделният селянин-кооператор получава като рента около 60% от съответната на бившите му владения продукция, докато към 1989 този процент е едва 0,4%.

Българската икономика като цяло се намира в период на стабилност при управлението на БКП. България успява бързо да се възстанови от разрушенията от войната и да отбележи недостигани до момента икономически показатели. Безработицата е сведена до абсолютен минимум, макар и с цената на неефективност на работата и бюрокрация. Все пак, успехите на българската икономика не са толкова блестящи, колкото твърди правителствената пропаганда. Апокрифно се разпространява думата "стъкмистика"(подигравателно за "статистика"), която символизира преувеличените данни за икономически успехи. Относителната стабилност до голяма степен е осигурена от икономическата подкрепа на СССР. Съветският съюз осигурява пазар за българската продукция, важни суровини на преференциални цени, периодично предоставя безвъзмездни помощи.

В замяна на това, по време на Студената война България е най-верен съюзник на Съветския съюз и през 1949 е сред основателите на Съвета за икономическа взаимопомощ, а през 1955 - на Варшавския договор. През 60-те години ръководството на БКП, начело с Тодор Живков прави далновиден ход за подобряване на отношенията със СССР. Давайки си сметка за невъзможността да се реализира такова предложение, Живков предлага на Хрушчов България да се присъедини към СССР. Руснаците отказват, но вече са убедени, че в лицето на Живков имат послушен съюзник. България остава една от малкото източноевропейски страни, в които няма съветски войски.

Заедно с подразделения от Варшавския договор, български военни части участват в ликвидирането на Пражката пролет в Чехословакия през 1968. Български военни инструктори са изпратени на страната на Виет Мин във Виетнамската война. Българските висши учебни заведения дават образование на множество младежи от Третия свят. Български инженери и работници участват в големи строителни проекти в СССР, Африка и арабския свят.

По отношение на националния въпрос БКП има променлива политика. По време на краткотрайна кампания, инспирирана от Сталин, през 40-те години над 250 000 българи в Пиринска Македония са обявени за етнически македонци заради сближаването с Титова Югославия и проекта за създаване на Балканска федерация. Известно време след провала на проекта за федерация, БКП се отказва от позициите на македонизма, но официално запазва мълчание. На пленум на ЦК на БКП през 1963 позицията по македонския въпрос от 40те години е официално отречена.

По отношение на Западните покрайнини БКП следва постоянна политика в защита на българския им характер. Издействано е преподаване на български в училищата там, през 40те години известно време се преподава по български учебници. През 1968 година се прави опит за изграждане с пари от България на електроцентрала в района на Босилеград.

По отношение на малцинствените въпроси, БКП също променя политиката си с течение на времето. В първите години след 9 септември 1944 БКП позволява на голям брой от българските турци и евреи да се изселят съответно в Турция и Израел. През 1951 Политбюро на ЦК на БКП взема Решение за подобряване на работата на партията сред турското население. На турското малцинство са предоставени широки права за самоопределение. В районите с преобладаващо турско население се позволява изучаването на турски език, излъчват се радио програми на турски, създават се турски културни състави. Турските младежи влизат с привилегии във висшите учебни заведения. В годините до края на 70те са сключени няколко изселнически спогодби с Турция.

След посещение на турския президент в София, на което той заявява, че повече няма да се сключват изселнически спогодби. Отношенията между България и Турция се изострят едновременно с тези между правителството и турското малцинство. През 80-те години БКП организира т.нар. Възродителен процес за смяна на тюркско-арабските имена на българските турци, българите-мохамедани и изповядващите исляма цигани със славянски.

След 1985 ръководството на БКП възприема линията на "гласность" и "перестройка" на Горбачов в СССР. Термините са директно преведени от руски - "гласност" и "преустройство". България изпада в икономическа стагнация.

В периода 1944-1989 БКП увеличава членската си маса около 40 пъти, към края на 1989 тя наброява около 1 милион члена. Някои хора се присъединяват към БКП след 9 септември 1944, тъй като не са имали възможност да го направят, докато е била в нелегалност. Голям брой хора обаче се присъединяват от кариеристични подбуди, заради големите привилегии на членовете на БКП в обществото. Самата процедура по членство е доста бюрократизирана и сложна, което създава условия за развитието на корупция и шуробаджанащина при осъествяването й.

На 10 ноември 1989 пленум на ЦК на БКП приема предложената още през 1988 г. оставка на Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. С това фактически се слага начало на демократичните промени. Оставката на Живков е поставена отново на дневния ред от група членове на Политбюро, всичките партизани от бригадата "Чавдар" - Димитър Станишев, Йордан Йотов и Добри Джуров. За нов лидер на партията е избран Петър Младенов. Новото ръководство обявява курс към демократични реформи и създаване на пазарна икономика. В началото на 1990 ръководството на БКП се обявява за промяна на ценностната система на партията и за възприемане като основна идеология на демократичния социализъм. След вътрешнопартиен референдум през пролетта на същата година партията се преименува на Българска социалистическа партия.