Фридрих Ницше

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: форматиране, препратки, проверка на авторските права. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.

Фридрих Ницше немски философ

Роден:	15 октомври 1844 Рьокен на Лютцен
Починал:	25 август 1900 Ваймар, Германия

Фридрих Ницше е немски философ, роден в Рьокен на Лютцен на 15 октомври 1844 г. и починал на 25 август 1900 г. във Ваймар , основоположник e на "философията на живота".

Роден в семейство на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Хамбург. Завършва елитарно, след което следва първоначално теология, а по-късно класическа филология в университетите в Бон и Лайпциг (1864-1869). Веднага след завършване на висшето си образование става професор по класическа филология в Базелския университет (1869-1879), където се сближава с някои видни европейски интелектуалци, между които и Рихард Вагнер, чиято музика и възгледи му оказват изключително силно влияние. Години по-късно той се обявява срещу Вагнер заради неговия шовинизъм, антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Воден от патриотични подбуди, Ницше взима участие във Френско-пруската война от 1870-1871, като доброволец в санитарни части. Все по влошаващото се здравословно състояние, в следствие на дългогодишно тежко заболяване, го принуждава през 1879 г. да напусне преподавателската работа. В продължение на десет години живее в различни курорти в Италия, Франция и най-вече Швейцария. В една от последните си работи Ницше изтъква, че дължи до голяма степен своята философия на боледуването си, защото "Голямата болка води до прозрение и освобождаване на духа". След 1889 г., в резултат от задълбочаване на болестта, изпада в умопомрачение и прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестра му.

==Ницше== оставя богато, теоритично наследство, част от което е публикувано посмъртно под ръководството на сестра му, която, особено в началото на 30-те години, го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания до такава степен изопачават духа и идеите на Ницше, че дори такъв близък, в някои от идеите си до националсоциализма, мислител като Освалд Шпенглер, е принуден с възмущение да прекъсне сътрудничеството си с "архива на Ницше". Между по-важните произведения на Ницше се открояват :

"Раждането на трагедията от духа на музиката" (1872),
"Несвоевременни размишления" (1876),
"Човешко, Твърде човешко. "Една книга за свободни духове" (1888),
"Утринна зора. Мисли върху моралните предрасъдъци" (1881) ,
"Веселата наука" (1882),
"Тъй рече Заратустра"(1883-1885),
"Отвъд доборото и злото. Прелюдията към енда философия на бъдещето" (1886) ,
"Генеалогия на морала" (1887),
"Случеят Вагнер. Проблемът на един музикант" (1888),
"Ето човека" (1888),
"Антихрист. Опит за критика на християнството" (1888),
"Залезът на кумирите, или как се философства с чук" (1889)
и незавършена "Воля за власт" (1887-1888), публикувана посмърно.

Във философското развитие на Ницше традиционно се разграничават три основни периода, отразяващи основните тенденции в неговото творчество. В "ранния" период (1881-1886), доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието на Артур Шопенхауер и Вагнер. Втория период (1876-1882), отразява преценката на всички ценности и критиката на всичко общоприето, а третият - стремежът за създаването на абсолютно "нова философия", над която няма повече нито бог, нито човек.

Независимо от това деление и късните самооценки на самият Ницше, още в ранните му произведения звучат редица мотиви, които по-късно намират своеобразно развитие и модификации в зрелите му творби. Същевременно неговите възгледи в повечето случаи са изложени съзнателно, антисистематично в есеистична и афористична форма, с блестящ литературен език, в който умишлено е втъкана парадоксална полифоничност, провокираща възможности за най-различни тълкувания.

Самият Ницше смята, че за познанието не съществуват реални факти, а само "интерпретации" и интерпретации на интерпретациите, които придават на явленията най-различен смисъл в зависимост от гледната точна на субекта. Както един текст дава възможност за най-различни тълкувания и нито едно от тях не може да претендира, че е вярното, така и "истината е такъв вид заблуждения", без което конкретните хора просто не биха могли да съществуват. Дори законите на природата са само субективна интерпретация на собствените ни символи, с помощта на които си създаваме "свят", за да можем да живеем в него. Затова "светът", разбиран като нещо независимо от нас, от нашето собствено битие, логика и предрасъдъци, е невъзможен и " не съществува". Единственото истинско измерение на света в неговото съществуване сам по себе си - това е "живота", който се намира във водовъртежа на вечното ставане - един вечен кръговрат, в който "всичко умира и всичко разцъфтява отново", а същността на "живота" се определя от взаимодеиствието на неговите вътрешни "сили", движени от "волята за власт".

Тези принципи на Ницше, приемащи различни модификации в еволюцията на възгледите му, пронизват цялата негова философия на историята и културата. Още в своите ранни произведения, той си поставя за цел да разгледа изкуството и духовната култура, определящи битието на човека, "от гледна точка на живота". Според Ницше още при изворите на европейската култура - от древните гърци - господстват две основни "начала", които в своето противоборство определят нейното развитие и същност. И това са "аполоновото" и "дионисовото".

=="Аполоновото начало"== създава илюзиите на абстракциите, с които хората забулват истинските основи на действителността и я заместват със света на собствените си представи и фантазии. Доведена до своята крайност във философията, тази тенденция се превръща в логически схематизъм на рационализма. Негов родоначалник е Сократ, който е повратна точка в световната история. Той пръв издига илюзорната представа, че с помощта на чистото познание може да се проникне до най-дълбоките бездни на битието, което дори може да бъде коригирано. Затова Сократ е първообраз на "теоритичния оптимист", които придава на знанието и познанието универсална значимост и ги разглежда като панацея от всички беди и основи на нравствеността. Оттук тръгва и "александрийската култура" на култа към знанието, която поражда нелепата вяра, че науката със своята логика и теоритичност трябва и може да ръководи "живота". Тази тенденция преминава през цялата европейска култура, за да намери своята кулминация в модерния свят, чиито идеал са служещия на науката теоритик и основаният върху познанието оптимизъм. Но логиката и теоритичността на науката имат своите граници и условностти, които в крайна сметка пораждат чувство за неудовлетвореност и несигурност, когато бъдат прекрачени. "Съвременната култура изградена върху принципа на науката", се изправя пред призрака на разрухата, защото започва да става "нелогична" и да бяга пред собствените си последици.

В противовес на "аполоновото", "дионисовото начало" е дръзновенно и буйно. В своята ирационална непосредственост то разкъсва булото на илюзиите и "открива пътя към майката на битието, към най-съкровенната същина на нещата". То носи в себе си "свръхмяра от жизнено" и разкрива възможността да се преживее истинското измерение на битието-трагизма като основа на живота. По своята същност "дионисовото начало" е "всеобхватно огледало на световната воля", като отражение на вечната истина, която винаги има ирационален, митичен характер. Неговата неизчерпаема жизнена сила не се спира пред най-ужасните деяния и разрушения, за него всичко е позволено, то е отвъд доброто и злото, за него няма граници и предели. То е израз на същността на самия живот, воден от изначалната воля за власт, която носи стремежа към самосъздаване и самоунищожение.

Ако за Ницше в древногръцкото изкуство и светопреживяване "аполоновото" и "дионисовото" съществуват като взаимно необходими и взаимно преплетени начала, то в историята на цялата европейска култура доминира александрийската култура на научната рационалност, която днес е доведена до своята крайност. Затова съвреммения човек повече не притежава истинска култура, съдържаща в своите недра "здрава и свещенна праобител". Той е лишен от своите корени, заложени в мита, подхранван от "дионисовото начало" и поради това непрекъснато се стреми да се върне към тях, като се рови трескаво в миналото на всички други култури. И може би само тайнството, носено от духа на новата немска музика и философия, е в състояние да върне съвременния човек отново към изгубените праоснови на битието, към митичното преживяване на живота, господстващо в досократовата епоха. За Ницше само "възраждането на немския мит" може да доведе до "възраждането на трагедията" от едно младо поколение на "изтребители на дракони", което отхвърля излюзиите на оптимизма и се стреми да живее смело и решително, водено от "героичното влечение към чудовищното". Същесременно у Ницше присъства двойственост-наред с възвеличаването на немския дух и надежидте на неговата еманципираща роля - той подлага на остра критика немците и германското начало.

За Ницше преодоляването на отчуждението, което носи "умъртвяващият теоритичен оптимизъм" на съвременната наука, е свързано с предчувствието за скорошната поява на ново поколение от опасни философи. Това са абсолютно свободни умове, несковани от никакви предрасъдъци и ограничение, предтечи на настъпващото бъдеще, което разкъсва булото на илюзиите, за да се разкрие в цялата си пълнота истината на живота.Те ще реализират същностната функция на философията - да твори света по свой образ и подобие, защото истинското философстване е "тиранично влечение" на одухотворената "воля за власт".

В своята преценка на всички ценности Ницше подлага на унищожителна критика и християнството, което за него по принцип е "враждебно на живота". То отрича "света", стреми се да го направи по-беден, по-блед и грозен, водено от своето "отвращение от живота". А моралните ценности на християнството са израз на умора, изтощение и упадък. Самият морал, възникнал под знака на религията и е най-страшната форма на проявление на "волята за гибел". Затова стремежът за постигане на "принципа на живота" в самата си същност е "антихристиянски" и съвременноста провъзгласява, че "Бог е мъртъв!". На християнският морал на слабите, безпомощните, нежисненоспособните, които се надяват единствено на своя бог "спасител", а не на себе си, Ницше противопоставя "морала на господаря", които инстинктивно отвърждава "волята за мощ" като основен принцип на живота и независимостта, като участ на силния. Господарският морал е самоутвърждаване на живота и на благородството на трагичния човек, който "обича съдбата" в нейната изначална неумолима безпощадност. Така той е честен пред себе си и пред "вечното ставане". Оттук Ницше стига до мита за "свръхчовека". За него човекът е резултат от болестното развитие на живота - той е "болно животно", което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност. Общоприетите социални и нравствени норми са израз на борбата на стадното чувство на слабите срещу силния - те са "тирания на най-низшите и най-най-глупавите" над независимостта и жизненото начало у човека. Затова трябва да бъдат отхвърлени от позициите на "аморализма", който поставя индивида "отвъд добро и зло" и го приобщава към езичното приобщаване на стихията и битието. В самата природа на човека е заложена необходимостта да преодолее себе си, да излезе извън своите предели и да създаде по-висше същество от себе си. Това е "свръхчовекът", които трябва да възникне от самопреодоляването на човека и да предаде истинска ценност и смисъл на съществуването като "победител на битието и нищото". "Свръхчовекът" е този, които единствен е в състояние да преодолее дълбоката погрешност на съвременния свят, на морала, културата и самия човек и по този начин да възвести триумфа на живота в неговите непосредствени инстинкти и влечения.

От тези позиции Ницше отрича "заблудите" на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. За него там, където свършват социалните норми и организации, там "където свършва държавата, започва човекът", а отвъд неговото себепреодоляване настъпва ерата на "свръхчовека". Затова Ницше вижда дълбокия смисъл на своята ирационална и волунтаристична философия "да подтикне човечеството към решения, които ще определят цялото бъдеще" от гледна точка на безпрепядственото реализиране на стихията на живота в нейната истинска същност.

Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20 век. В своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като "най-значителното явление в най-новата история на духа". А неговите философски идеи определено въздействат при формирането на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.